24/07/2020

Как през 1985 г. попаднах от София в Женева и... Етиопия

Вашето мнение
0 0

последна актуализация от:

(Откъс от книгата на Енчо Господинов „Сянката на петнистия кон“, която излезе по книжарниците неотдавна. Няколко от историите в тази книга са писани специално за е-vestnik.bg, когато авторът се занимаваше с хуманитарна дипломация в Женева, Ню Йорк и други пъстри места)

И така, един прекрасен ден през пролетта на 1985 г в София пристигна една голяма приятелка на България и на Българския Червен кръст (БЧК) – австралийката Клариса Стеъри. От стар английски род, преселил се вероятно преди 150 г в Мелбърн, по неясни причини, Клариса, след като завършила френски език и литература в Австралия, беше дошла на работа във Федерацията в Женева. Тя беше идвала в България и преди това, като член на журито на Международния Червенокръстки фестивал във Варна, който по онова време беше най-голямото културно (и дипломатическо) събитие на МЧК. В годините на Студената война този фестивал – който беше в една категория с фестивала в Кан – вярвате или не! – даваше възможност на хиляди българи да видят по екраните игрални и документални филми с хуманитарна тематика, много от които иначе вероятно нямаше да видят… Било поради политически, или по финансови съображения. Между световните звезди на този фестивал блестяха с присъствието си Мари Дюбоа, една от любимките на Франсоа Трюфо и част от великолепната „Нова вълна“ на френското кино през -60-те и -70-те години на миналия век. Другата беше искрящата Джули Кристи – не само с нейния „Оскар“ за ролята й в „Darling“ на Джон Шлезинджър (1965), но и с незабравимата си роля в „Доктор Живаго“ на Дейвид Лийн по романа на Борис Пастернак. Филмът беше един от най-прославените, най-награждаваните и най-касови на XX век.

И докато на екраните в Спортната палата във Варна вървяха филмите, в тихи странични залички вървяха дискретни дипломатически разговори между израелци и палестинци, между северно-и-южно-корейци, между американци и иранци, между турци и българи – все по деликатни хуманитарни и човешки въпроси на разделени семейства, на издирване на безследно изчезнали и т. н. Разбираемо, за тези „странични фестивални събития“ не се вдигаше голям шум.

Моторът на този Фестивал (с домакин България), беше Сашо Маринов, бивш търговски представител в Кувейт, преминал на работа в БЧК. Пловдивчанин, впоследствие виден софийски бохем и бонвиван, Сашо беше добър организатор, буден мъж и отличен комуникатор. Подкрепяше го и тогавашният Председател на БЧК Д-р Кирил Игнатов, бивш Министър на здравеопазването и партизанин по време на общата съпротива с югославските партизани на Тито. Това за Сашо беше много важна подкрепа, защото Фестивалът събираше хора от цял свят, в това число и елита на Международния Червен Кръст от Женева. Излишно е да казвам, че някои от „антидиверсионните“ експерти в София по онова време вероятно са наблюдавали много внимателно какво се прави и приказва по време на този фестивал… Но „партизанският чадър“ на Бай Киро (както го наричахме помежду си със Сашо) гарантираше солидна политическа защита от евентуални негативно-идеологизирани коментари в онези ветровити години. Д-р Игнатов имаше огромен авторитет в Женева и в много хуманитарни столици по света. На всичко отгоре беше успял да издейства и българска част от бюджета на Фестивала. А варненци – както обикновените хора, така и местният елит – бяха невероятно сърдечни и гостоприемни домакини на това уникално за времето си културно събитие.

И така, мадам Клариса Стеъри беше дошла от Женева да търси български журналист, който – ако издържи изпита по английски и по хуманитарна тематика, да отиде да работи в централата на Федерацията за 6 месеца. Сашо Маринов трябваше да избере 5-6 имена на български колеги, а Клариса да ги интервюира. Сашо посочи името на Евгений Станчев от „Поглед“, вероятно заедно с други имена от нашите медии. Евгений, който вече беше заместник-главен редактор, реши, че тази работа в Женева не е за него, а повече за някой млад репортер. Освен това Евгений изпитваше панически страх от летене със самолет и навсякъде пътуваше само с влак или с кола. Така аз, тогава 35-годишен, бях посочен от него да опитам късмета си с интервюиращата Клариса.

Не помня детайли от интервюто с Клариса, помня само, че се вълнувах: това беше първото ми интервю за работа в чужбина, на чужд език и пред англо-австралийска дама на около 50 години. Очевидно личният ми опит в работата с МЧК в Близкия Изток, Далечния Изток (Виетнам, Лаос, Кампучия) и Афганистан преди това помогна, защото още същата седмица ми съобщиха да стягам куфарите за Женева. Там вече ми бяха осигурили бюро, пишещи машини на латиница и кирилица и малък, приятно обзаведен апартамент в женевския бохемски квартал „Каруж“, където се предполагаше, че жена ми Оли ще дойде с децата, докато работя за хуманитарната кауза и спасявам децата на Палестина и Етиопия от глад…

Но Оли никога не получи българска изходна виза: един генерал й каза лично, че няма да й я дадат. Без да обяснява защо. Така следващите 6 месеца бяха най-самотните в живота ми: в красив и свободен град, дал на света Жан-Жак Русо; с още по-красивото езеро, пъстроцветните тълпи от цял свят, Европейския дом на ООН и на над 120 международни организации… Въпреки опитите на Д-р Игнатов да помогне с Изходните визи на жена ми и на децата. И на главния ми редактор тогава… Генералът от Паспортния отдел на МВР острана твърд като камъка, от който беше направен паметника на Дзержински … По-късно разбрах, че съдбоносните Изходни визи не са били издадени, за да не ни съблазни шоколадовият швейцарски капитализъм и да останем завинаги там… Като Чарли Чаплин, избягал от Америка завинаги от проклетия им Маккартизъм…. И като Владимир Набоков, избягал едновременно и от Съветския съюз, и от Америка… Взел си само спомените за Лолита и се установил в един красив хотел в Монтрьо, близо до Чарли Чаплин (във Веве) и до същото езеро, пълно с красиви и свободомислещи лебеди…

Между другото, и до днес не разбирам логиката на Генералите защо не дадоха на Оли изходна виза: дори и да са предполагали, че може да харесаме алпийската държава, нито Швейцария щеше да спечели много от нашето предполагаемо „заселване“, нито пък България щеше да загуби кой знае колко от нашето отсъствие. Но било каквото било, „да не задълбаваме. Дисиденти със задна дата няма да ставаме, като някои мои бивши колеги….

Потънал в личната си меланхолия от тази визова история, аз отидох един ден в прочутото кафе „Ландол“ на „Рю дьо Каруж“. В същото кафене е прекарвал дълги месеци преди 1917 г вождът на световния пролетариат Владимир Илич Улянов, известен още като Ленин, планирайки световната революция. Исках да го помоля да ми влезе в хуманитарното положение, да звънне ако може на пролетарските вождове в София и да ги помоли да решат въпроса с Изходната виза на Оли и децата. Оказа се, че Ленин отдавна не се мярка там, беше се преместил навеки до Кремъл и недалеч от крайцера „Аврора“ и вече не се занимаваше с ходатайства. Нямаше ги и старите му другари Плеханов и Троцки, които също са били до него в онези предреволюционни години. Така останах сам с тъгата си, както писа и Франсоаз Саган.

В централата на Федерацията в Женева тогава работеха около 200 души, водени от споменатия вече Пер Стенбак, финландец с шведски гени, рафиниран дипломат и умел администратор. Като се изключи един руснак и един полски лекар-невъзвръщенец, както се изразяваха тогава онези, които НЕ даваха Изходни визи, друг представител от „социалистическия лагер“ в сградата нямаше. Нямаше дори и „на терен“ – било в Африка или в Азия, където се осъществяваха хуманитарните операции.

Като разбраха, че и Ленин не може да ми помогне с прочутите Изходни визи (с главна буква, да се подчертае важността на този митичен тогава акт), моите нови колеги ме обградиха със съчувствие, внимание и топлина. И Джордж, и Клариса, и останалите в редакцията (Информационния отдел), гледаха да не ме оставят много сам. Или ми възлагаха много работа, или ми организираха през уикенда пътувания из Швейцария и Франция, да не мисля много – не само за децата на Етиопия, но и за моите собствени, които тогава, особено през есента и зимата на 1985, или нямаха мляко, или в панелния ни блок нямаше ток, или парното беше на режим, или нямаше бензин за позлатената „Шкода“ и Оли се чудеше какво да прави, докато аз работех в полза на африканските деца.

Както и да е, утешавахме се взаимно с неделните телефонни разговори , телефонът в панелния апартамент работеше, дори и да е бил подслушван. А и да е бил, нямаше какво ново да научат.

Най-хубавият момент в професионално отношение настъпи, когато ме пратиха на мисия в Етиопия. Трябваше както да отазявам във всекидневен бюлетин за медиите какво прави МЧК в тази огромна катастрофа, така и да помагам в раздаването на храни и лекарства, ако на терена не достига „местна работна ръка“ .

Беше трагично и великолепно едновременно. Само репортер може да разбере тази смесица. Трагично, защото през периода 1983-1985 г Етиопия беше обхваната от невиждана суша, оттам убийствен глад и кръвопролитни вътрешни състресения. Осем милиона етиопски мъже, жени и деца бяха на ръба на гладната смърт, 1 200 000 умряха, два милиона деца останаха сираци, а гояма част от света дори и не подозираша какво става в тази иначе интересна страна. Докато един ден същият този свят, в който мнозина преяждаха, се събуди от репортажа на един буден репортер от Би Би Си. Той им казваше с брутални думи и картини какво става в Етиопия, докато те, особено бившите колониални сили, ходят на фитнес. И не само това: докато новите управници на Етиопия (след дребничкия император Хайле Селасие), водени от амбициозния, но жесток и проклет полковник Менгисту Хайле Мариам, окичен с медали и лумпен-пролетарска фразеология, адаптирана към местните племенно-кланови условия, не съсипаха окончателно страната с безсмислените си реформи, вътреши преселвания на няколко милиона етиопци и кланови войни. Като отидох при моите колеги в Уоло, Харарге и други покосени от смъртта провинции, видях шокиран три картини, които не мога да забравя и до днес: в санитарни камиони доброволци от местния Червен кръст товареха тонове трупове на умрели през нощта жени, деца и старци… Смъртта работеше по-бързо от нас. И после: ние раздавахме вода, храна, лекарства, а те бяха толкова слаби, че повечето не можеха да се хранят сами…. И накрая: над нас се въртяха черните сенки на огромни лешояди, които само чакаха ние да се махнем с настъпването на вечерта. Тогава техният пир започваше…. За лешоядите имаше много храна…

Мисля да спра дотук с тази история.

По „полетата на смъртта“ срещнах забележителни мъже и жени. Красивата етиопска лекарка Елизабет си беше зарязала работата в клиниката в Адис Абеба и беше дошла да храни бавно умиращите край колибите деца…. Швейцарският пилот на един малък „Пилатус“ беше дошъл от Базел да работи за Комитета (МКЧК) в Тигре, провинцията, в която не само се умираше от глад, но и мъжете, които все още имаха малко сили, се биеха с войниците на Менгисту. Тези от Тигре искаха независимост от Адис… Както по-късно провинция Еритрея се отцепи и стана независима държава, за да продължи още дълго да воюва с Етиопия. Кацахме ние с малкия „Пилатус“ по чакълести „писти“, оставяхме по няколко чувала брашно, боб, сорго и лекарства, за да излетим до съседното умиращо село от стотина колиби, с надеждата да намерим достатъчно живи, за да им оставим чувалите…. В едно малко градче в Тигре срещнах Пабло Луусли, швейцарец от кантона Ааргау, учител по професия. Беше тук с Комитета на Черевния кръст, почти сам с няколко местни, живееше в един контейнер, имаше бензинов генератор за ток, радиостанция, два чувала консерви и стотина бутилки с вода. Пабло координираше хуманитарната помощ в района и насочваше самолетите към затихващите села, където да пуснат с парашут спасителната храна и вода. В изблик на радост, че сме му дошли на гости, Пабло извади от полевия си хладилник, захранван от генератора, 4 кутийки студена бира. По една за мен и за пилота, и две за репортерите от норвежкия „Афтенпостен“, които бяха дошли да пишат тъжните си репортажи и да правят отчайващи снимки. Както би казал Стайнбек:“Няма нищо по-приятно от първите две глътки ледена бира….“ В пустинята около Акордат беше 45 по Целзий. Пабло пи една студена вода. За него нямаше бира, беше ни дал последните си 4 кутийки. Благославяхме го три месеца за леденото удоволствие, което ни достави в пустинната безнадеждонст на Тигре.

Рубрики:
Източник:   e-vestnik.bg

За сайта

Платформата vestnik24.eu е независима и свободна медия предоставяща напълно безплатно  информация на читателите си.
linkedin facebook pinterest youtube rss twitter instagram facebook-blank rss-blank linkedin-blank pinterest youtube twitter instagram